Love is a smoke made with the fume of sighs.
~William Shakespeare
Сибин Майналовски
Лека нощ
Свършва ли магията на сънищата, когато спреш да сънуваш? Не и ако знаеш, че дори като отвориш очи, ще продължиш да сънуваш наяве. Тогава целият свят около теб започва да прилича на една огромна цветна магия, феерия на светлини и сенки, птичи песни, ветровити погледи… а в центъра на всичко — две огромни очи с багрите на есенно небе. Когато потънеш в тях, става невъзможно да отделиш съня от действителността. А и не те е грижа особено къде точно си, стига очите, които обичаш, да са тук.
Тези дни отново сънувах същия сън, който не ми дава мира вече повече от две години. Беше отдавна, много отдавна, в замъка на някакъв прашасал и забравен от хилядолетия крал. Балът беше в разгара си; поводът — гостуването на някакъв страховит принц от съседно кралство, съпровождан от очарователната си, но изключително сприхава сества. Никой досега не я бе виждал, но за суровия й характер се носеха легенди.
Когато братът и сестрата влязоха в балната зала, бях обърнат с гръб към входа и затова първото нещо, по което усетих появата им, бе внезапно настъпилата тишина, последвана от едно всеобщо ахване, прозвучало като светкавичен полъх на вятъра в забравено и от Бога село. Разбутах околните и започнах да си пробивам път напред. Около себе си дочувах как придворните навлеци ме псуват, но това беше напълно в реда на нещата: в крайна сметка никой не обича магьосниците. Едно от нещата, които ни отблъскват от всички, е фактът, че кралете идват и си заминават, а магьосниците остават… завинаги.
Когато най-накрая успях да се промъкна отпред, първоначалният потрес вече беше отминал и животът се връщаше в нормалните си рамки: с края на очите си забелязах как подмазвачите и придворните куртизанки бяха наобиколили принца с надеждата да спечелят благоволението му; ушите ми доловиха звуците на настройваните от музикантите инструменти; в ноздрите ми се промъкнаха ароматите на чуждестранни подправки, с които готвачите бяха забъркали безброй кулинарни вълшебства…
Но всичко това мина през мозъка ми като морска вълна през коралов риф — без да остави никаква следа освен няколко ситни перлени капчици. Понеже вече бях видял ТЕБ.
Както и в останалите сънища, които бях сънувал, че сънувам в сънищата си, ти беше прекрасна. По онези времена традициите повеляваха принцесите задължително да са в бяло, а на главите си да носят златни диадеми с брилянти. Ти обаче беше облечена в черна рокля от най-фината коприна, която някога бях виждал, а сред русите ти коси бе спотаен сребърен обръч с огромен тюркоаз на челото.
Всички скъпоценности по теб обаче бледнееха на фона на очите ти. В мига, в който се потопих в тях, разбрах, че за пръв път в отвратително дългия ми живот ми липсваха думи, за да ги опиша. В началото гледаха студено, подобно на две късчета мъртъв нефрит, но когато впих поглед в тях, усетих как ледът се стопява, когато не си в центъра на вниманието. Без дори да осъзнавам какво правя, пристъпих крачка напред, отметнах качулката на наметалото си и застанах лице в лице с теб. Ти бавно вдигна очи. Погледите ни се срещнаха.
Залата ахна отново. Брат ти стисна зъби и се запъти към нас, но някой го спря. Дори музикантите пропуснаха по някоя-друга нота. Чудото бе станало — студът от очите ти бе изчезнал, за да отстъпи място на една очарователна усмивка, способна да накара дори каменна статуя да се нажежи до червено и да избухне на малки късчета плачещ гранит. Още тогава се заклех, че никога няма да допусна някой или нещо да натъжи или ядоса отново тези очи, каквото и да ми струва това.
Вцепенението ми бе нарушено от нещо, в което в началото не повярвах, понеже бе прекалено красиво, за да е истина — ти протегна ръка, усмихна се и каза: „Ще танцуваме ли?“.
И ние танцувахме. О, как танцувахме! Погледите на цялата зала бяха приковани в нас. Допирът на черната ти рокля ме подлудяваше, а когато случайно литнал златен кичур от косата ти докоснеше лицето ми, си мислех, че ще обезумея от щастие. А когато музиката свърши, излязохме от залата, все още хванати за ръка, и дълго се разхождахме из цялото имение, без да си кажем и дума. А и нима имаше смисъл от думи, след като очите ни говореха сами за себе си? ……………
Тогава се събудих внезапно. Сякаш някой улови изтъкания с копринени нишки сън и го разкъса с груби пръсти на късчета, не по-големи от снежинки, които бавно се пръснаха като капки есенен дъжд над леглото ми. Затворих очи насила, отворих ги, взрях се в мрака… напразно -сънят не идваше. Нямаше ги и очите ти. Завих се през глава, но продължих да зъзна, понеже вече я нямаше и усмивката ми, за да ме сгрее. Чувствах се като парцалена кукла, от която някой е извадил скелета и тя се бе разпаднала на безформена купчина прашен плат на земята. Нямаше го животът ми, нямаше я дозата ми наркотик… нямаше го сънят ми. Виех като куче, плаках със сълзи и без глас, удрях и чупех всичко, което докопам, но връщане назад нямаше.
Защо? Нима в съня си забравих да ти кажа, че те обичам? Или те изплаши именно с тези думи — както сираче, свикнало да гризе сухи корички хляб, се страхува да опита от разкошните ястия на бала? Или просто на магьосниците не им е позволено нито от Господ, нито от Сатаната да бъдат щастливи?…
…Перото бавно скърца по пожълтелия пергамент. Вятърът, който кара пламъчето на свещта да потрепва, донася от незнайно къде звуците на песен — онази, същата, на която танцувахме с теб. Дописвам последните си думи в полумрака, загасям светлината и зачаквам нощта да ми донесе едво от двете — или смърт, или съня ми. Средно положение няма. Макар че всеки сън трябва да се изстрада, а всяко страдание — да се изсънува.
А очите ти правят границата между двете толкова размита и нереална…
Свещта вече изгоря.
Лека нощ, любов моя…
Дано поне ти ме сънуваш.
Дано се срещнем — в твоя или в моя сън.
v
I have a smile
Stretched from ear to ear
To see you walking down the road
We meet at the lights
I stare for a while
The world around us disappears
It’s just you and me
On my island of hope
A breath between us could be miles
Let me surround you
My sea to your shore
Let me be the calm you seek
Oh and every time I’m close to you
There’s too much I can’t say
And you just walk away
And I forgot
To tell you
I love you
And the night’s
Too long
And cold here
Without you
I grieve in my condition
For I cannot find the words to say I need you so
Oh and every time I’m close to you
There’s too much I can’t say
And you just walk away
And I forgot
To tell you
I love you
And the night’s
Too long
And cold here
Without you
I grieve in my condition
For I cannot find the words to say I need you so
Ти.
Знаеш винаги всичко.
Никой друг не достига до там.
Никой никога не разбира от какво имаме нужда.
На теб не ти е нужно нищо.
Не ти е нужен гласът ми, за да усетиш обърканите тонове.
Не ти е нужен поглед, за да видиш как се лутам и как хората са ме накарали да стигна до там.
Знаеш само, че имам нужда от теб.
И аз не знам какво трябва да ми кажеш, но ти винаги намираш думите и начина по който да ме докоснеш.
Ти предизвикваш мекотата на сълзи от щастие…Бавно плъзгащи се в мен… обливаш душата ми с тях и ме прераждаш.
Усещаш ме.
Дори да си на километри от мен.
Бих дал всичко за теб и никога не бих съжалявал.
Не бих търсил повече от това, което ми даваш. За какво ми е?
Ще ме повдигнеш като първата снежинка, повдигната от вятъра.
Ще заиграя из въздуха, но с ясна посока.
Ще ме насочваш несъзнателно и съзнателно, както и аз теб.
Ще ме приземиш някъде по лицето си, а аз ще се разтопя, оставяйки ти усмивка и едно чувство, че винаги съм до теб.
Защото е така.
…
“Ние сме хората, които винаги знаят какво искат, но не знаят дали мечтите им са постижими. Ние сме фарове, осветяващи мрачното безумие на обърканите ви души, светлината ни пробива през гъстите мъгли на сърцата ви, води ви към моментно щастие и спокойствие.
Цинични сме, не вярваме в съдбата, защото животът е колело и нещата се случват, защото са се случили.
Ние пишем, за да живеем. Дишаме на пресекулки и живеем на пресекулки, а в сърцата ни е вечна зима. Студени сме също както е бил студен денят, в който сме се появили.
Смеем се рядко, но смехът ни е ураган…буря, която обръща животите ви.
Пием уиски заринати с книги и постепенно се превръщаме в измислени герои, а реалността става опция. Борим се с демони, в които тайно сме влюбени и винаги се предаваме в най-последния момент, за да останат още нощ, за да останат за един последен кошмар.
Ние сме хората, които никога не бягат, защото почти никога не сме наистина там. Стискаме зъби, преглъщаме и търпим още едно поредно лято, защото после неизменно идва зима, а тогава ще сме свободни. В бялото на снега намираме себе си, там изчезват вините ни, а горещата пара на чая топли премръзналите ни сърца.
Ние сме хората, които обичат. Обичащите живота, бъдещето, себе си. Но Бог… или там .. в каквото вярвате, да ви е напомощ ако се влюбим.
Всеки ден е потоп, за това е добре, че сме прекрасни плувци!”
?
Съществуваш ли? Там ли си? Как да те видя? Как ще разбера коя си ти? Имам ли сила да вярвам, че си там, че си ти? Истински там…. и тук… и навсякъде… и никъде… само за мен толкова истинска? Ще погледна ли шоколадови прозорци към душата ти? Ще ме пуснеш ли да влезна там? Ще мога ли да спечеля ключът? Ще те усмихна ли? Ще накараш ли всички да изчезнат, да се изпарят, да не съществуват? За какво са ни… Ще ми позволиш ли да докосна ръката ти, да я стисна и да те заведа вътре в мен? На моята планета… където всичко е много мъничко, но с голямо значение… Не ме пускай… Няма да се откажа.
Amerimacka
Имало едно време една котка и един рак….
Само ти ще разбереш тези начални думи. Помня всеки един момент, в който сме били заедно духовно или буквално. Често ги пускам да се въртят в съзнанието ми на непрекъснато повторение, като любима песен и знам че никога няма да ми омръзнат. Това е като песента на живота ти. Всяка мелодия от нея, всяко едно парченце магия и дух вложен в нея е част и от теб. Ти държиш нея, а тя теб. По един неразрушим начин, невидим за всички останали и непознат за тях.
Аз вярвам че някога, скоро или не, всичко за което сме мечтали заедно ще се сбъдне. И аз, и ти ще бъдем толкова щастливи. Защото знам че ти си тази, която търся, а аз съм този, който ти търсиш. Понякога нещата, които казвам може би звучат прекалено банално, а друг път само аз и ти разбираме смисълът им. Като комфортно споделеното мълчание онзи летен ден, на онзи плаж и аз до теб… Помниш, нали? A после изниква и онзи момент, в който се разделяхме. Как не искахме и двамата да свършва, как ми се искаше да се затичам след теб и да те целуна отново за последно преди да замина. Знам, че и ти усещаше същото.
И сега… ела и сподели онази тишина с мен… отново… Но нека този път да е в безкрайността.
night kiss.
Днес ще пиша за теб. Един мираж, една мечта, един сън, една бленувана реалност, нещото което ще ме накара да живея по един по-различен и по-пълен начин.
Забелязала си че в английския сън и мечта са една и съща дума - dream . Може би защото сънищата са мечти, по един бизарен и различен начин. Вярваме, че те означават нещо и в реалния ни живот. Понякога ни е страх от тях, а друг път се губим в тях, поемаме по друг път… той ни води някъде другаде… към някоя друга мечта, към някой друг сън. Бъркаме се, че сме искали точно това и в началото.
Аз знам кой търся. Търся теб. Вървя към теб с моята упоритост и целенасоченост. Знам, че няма да ни трябват думи, нито доказателства, за да знаем че сме аз и ти. Ще усещаме другия по един духовен начин, който никой от двама ни не е усещал досега. Чувството ще е плашещо прекрасно. Както когато за първи път се появяваш на този свят. Ти плачеш, защото те е страх, защото никога не си виждал новото. Живееш в тъмнина и един живот на развитие, за да можеш в един момент да се докоснеш до нещото. Това, което е много по-добро от всичко, което си усещал досега. И гласът ти крещи, сълзите се леят….заради цялата тази любов…
Докосни ме… остави отпечатъка си върху мен, накарай ме да плача, да се смея, да съм щастлив, да тъжа, да сънувам, да не мога да заспя, да слушам и да не чувам… да чувствам. Само теб.
Аз.
Какво съм аз? Какво си ти? Аз съм всичко, което ти никога няма да бъдеш. Ти си всичко, което аз никога няма да стана. Ние си приличаме, но и се коренно се различаваме. Аз мога да бъда който пожелая, въпреки това ще си остана аз. Аз съм картина. Всичко е там, стига да имаш очи да погледнеш, сърце, за да го чуеш, мисъл, за да го разбереш. Аз съм открит, но и едновременно невидим. Имам мечти, големи колкото цялата Вселена, не се страхувам да ги преследвам. Знам, че този живот няма да ми стигне, но знам, че душата ми ще продължи да живее… завинаги. Цветове от цялата видима и невидима палитра ще продължават да излизат от мен… завинаги. А ти… ще ги видиш ли? Ще искаш ли? Аз не съм от тук, не съм и от там, аз съм от всякъде. Душата ми е турист и един град, една държава, една планета, една Вселена няма да й стигнат. Търся невидимото и видимото, различното, грозното и прекрасното, тъжното и щастливото, гласът и мълчанието, светлината и тъмнината, всичко и нищо. Ще потърсиш ли вратата, за да влезнеш при мен? Ще разбереш ли себе си, чрез мен? Какво си ти ? Какво съм аз? Видя ли?….
